четвъртък, 1 декември 2011 г.

Като буря

Спокойна нощ изящни си ръце протяга,
надига тънка шия към небето необятно.
И стеле се по него влажна,бездиханна
милувката на бриза-леко и самотно.

Безброй лъчи се спускат от сребърна луна
и галят нежно изсъхналата твърд.
Но,уви,със свойта безгранична красота
не ще помогнат,не ще я те спасят!

Ще се разцепи като пукната скала
небосвода,досега  измамно мирен.
Ще се излее дъжд с безкрайна ярост,
Ще разтвори устни и земята ще погълне гневен.

И таз повърхност цяла с него трепне,
копняла е за горещия му,палещ жар.
Проклинала е дните сиви,през които крепне
и чака безпредметно да усети плам.

Но,ето,вече първа капка слива се с нея,
като жаден пътник я почвата попива,
разтърсва из основи утробата и суха
и трайно в морното сърце прониква.

Забързан вятър брули безпощадно,
но тя щастлива е,нехае,защото
знае-на небето властва тъмнината,
но тука долу в същността е светлината!

петък, 23 септември 2011 г.

Излияние


Когато минеш покрай мене
не искам аз да се обръщам.
Да поема въздух, клепки да притворя
и да усетя как с душата си леко те обгръщам.

Да вдъхна твоя аромат на сутрешна роса,
нежно стичаща се по голото стъбло.
Да почувствам галещия лъх
на пърхащата пеперуда в твоята коса.

Да зная, че ти си там, до мойто тяло,
а пламъка в сърцето ти ще стопли мен
не ще е нужно дори да ме докосваш,
но ще попадна безнадеждно в твоя плен.

Когато минеш покрай мене,
не искам аз да се обръщам.
Едничко нещо е нужно да усетя,
че ти в мен и аз в тебе се превръщам.

събота, 26 февруари 2011 г.

Изход винаги има

Ръмженето на двигателя постепенно замря. Гумите спряха да се въртят, но поради разпръснатия наоколо пясък колата поднесе и продължи хода си няколко метра. Развихрилият се облак прах стремително се извиси нагоре,замъти въздушното пространство и бавно се слегна по земята.Тишина... Покой...Никакво раздвижване... Най-накрая вратата на колата се отвори. Навън се подаде едно стъпало, после второ тежко стъпна на голата, прашлясала скала. Краката се завлачиха,оплитайки се един в друг, движеха се бавно,тежко,без желание... Две очи се огледаха наоколо. Нищо не се виждаше... Единственото,което различаваха бе мъглата,стелеща се по ръба на скалата. А след този ръб...беше бъдещето! Краката продължаваха безумния си ход-една стъпка,после втора,трета...Приближаваха целта си! Четири метра...Стъпка...Стъпка...Три метра...Нямаше вече какво да губи...Стъпка...Загуби работата си... Стъпка...Уволниха го без причина...Стъпка...Захвърлиха го като непотребна вещ...Два метра...Прахоса спестяванията си...Стъпка...Един метър...Стъпка...На ръба...Колебание...Загуби семейството си! Жена си, дъщеря си!Отидоха при друг мъж - по-способен, по-отговорен (Дали?).Тръгнаха си,заради неговата нескопосаност,заради неговия егоизъм, заради неспособността да даде обичта си...Заради неговата глупост!НЕ! За него нямаше вече място на този свят! Малка крачка!И вече беше в бъдещето! Усещаше порива на вятъра,бушуващ под падащото му тяло.Усещаше студената прегръдка,която го понесе в един друг различен свят. Свят изпълнен с най-различни цветове – цветовете на светлината, цветовете на мрака, смесицата между тях...Червено! Как не се бе замислял по-рано! Червено!Червено! Кръв! Да кръв!Същото червено като кръвта, стичаща се от ушенцето на неговата дъщеричка! Защо не се замисли по-рано! Беше я питал какво и има на ушето,бе я питал дали майка и не я е била. Но тя жално беше отговорила: „-Не не е мама! Мама не ме бие,тате...”! И бе замълчала... Тогава не обърна внимание на жалния и поглед, на недоизречените и думи... Но сега знаеше! Не е била майка и! Не! Онзи мръсник и е посегнал!
-Ще го убия! Ще го накарам да си плати за всичко! Тъпкано ще му го върна! Ще го убия! Ще го убия! Ще го убия!!!
Но единственото,което правеше в момента бе да убие себе си...Страшната истина го влетя, докато стремително приближаваше скалистия бряг. Когато осъзна,че винаги има за какво да се живее, за него нямаше вече бъдеще...И докато умореното му тяло се сливаше с коравата и негостоприемна земя, мислите му бяха насочени само и единствено към неговата дъщеричка и към малката струйка кръв,стичаща се от ухото и.

петък, 14 януари 2011 г.

Нашият свят


О, свят подъл и коварен,
о, мащехо-държава!
Народът ти като от слана попарен
тъне нейде в забрава.

О, вселено, чужда, негостоприемна
къде отиде вярата в честността,
чиято ни е тъй потребна,
но замени се днес с подлостта.

Чие творение е днес земята-
дали на ангели добри, небесни,
или черни служители на сатаната,
желаещи да секнат веселите песни?

Къде залута се надеждата-
сигур скрила се е в дупка миша.
Но със силата-крепежната,
Човек отново пак ще диша...

Искри


Искри на живот огрян
изпълват моята душа.
С искри на безумен блян
в плам опитвам се да ги руша!

Искри на живот коварен
обхваща земната тъма.
Сърце на сродника забравен,
тупти далече от дома.

Искри на живот прощален
живуркат на повърхността,
очи, с израз тъжен, жален,
като светкавици проблясват в нощта.

Искри на безнадеждна реалност
обхождат нашата земя.
Душите на жестока крайност-
не, не ще мога да ги спра!

Странник

Странник по пътя се задава
и тръпне с молещи очи,
ръката си за помощ той подава,
но среща безпристрастните души!

Върви и слуша глупости върховни
за проблемите на тоз народ,
върви и диша въздуха отровни,
а на челото му избива пот.

Ни ял, ни пил от толкоз време,
а бродил по нашата земя.
И носи тъй тежкото си бреме-
неговият кръст и през нощта, и през деня!

А хората тъй злобно него гледат,
сякаш хляба от устата им ще изяде,
в сърцето си дълбоко го проклинат,
а той човекът се пита: „На къде?”

Странник по пътя отминава,
не тръпне вече с молещи очи.
Ръката си за помощ той не дава
и сърцето му престава да тупти!