Нашият свят

О, свят подъл и коварен,

о, мащехо-държава!

Народът ти като от слана попарен

тъне нейде в забрава.

О, вселено, чужда, негостоприемна

къде отиде вярата в честността,

чиято ни е тъй потребна,

но замени се днес с подлостта.

Чие творение е днес земята-

дали на ангели добри, небесни,

или черни служители на сатаната,

желаещи да секнат веселите песни?

Къде залута се надеждата-

сигур скрила се е в дупка миша.

Но със силата-крепежната,

Човек отново пак ще диша...

Искри

Искри на живот огрян

изпълват моята душа.

С искри на безумен блян

в плам опитвам се да ги руша!

Искри на живот коварен

обхваща земната тъма.

Сърце на сродника забравен,

тупти далече от дома.

Искри на живот прощален

живуркат на повърхността,

очи, с израз тъжен, жален,

като светкавици проблясват в нощта.

Искри на безнадеждна реалност

обхождат нашата земя.

Душите на жестока крайност-

не, не ще мога да ги спра!

Странник

Странник по пътя се задава

и тръпне с молещи очи,

ръката си за помощ той подава,

но среща безпристрастните души!

Върви и слуша глупости върховни

за проблемите на тоз народ,

върви и диша въздуха отровни,

а на челото му избива пот.

Ни ял, ни пил от толкоз време,

а бродил по нашата земя.

И носи тъй тежкото си бреме-

неговият кръст и през нощта, и през деня!

А хората тъй злобно него гледат,

сякаш хляба от устата им ще изяде,

в сърцето си дълбоко го проклинат,

а той човекът се пита: „На къде?”

Странник по пътя отминава,

не тръпне вече с молещи очи.

Ръката си за помощ той не дава

и сърцето му престава да тупти!