Голите
клони на дърветата хвърляха зловещи сенки към рохкавата почва, обсипана с
безброй изсъхнали листа. Те пукаха заплашително, като предупреждение, под
босите й стъпала. Навираха се между пръстите й, нараняваха нежната й кожа,
капките кръв се стичаха от разтворените рани и багреха земята под нея. Но тя не
усещаше болката. Адреналинът не й позволяваше да я изпита. Единственото, което
знаеше, бе че трябва да тича, да тича, да тича...
Необходимо
бе да не спира дори за секунда, да не се обръща назад, да не се опитва да се
ослушва наоколо. Трябваше просто да продължава да тича. Вече чувстваше умората
да поваля тялото й, краката й се схващаха, забавяше хода си. Гърдите й се
повдигаха тежко в пристъп на кашлица, за да поеме достатъчно въздух, но вместо
това се задъхваше, повдигаше й се, губеше контрол над собственото си тяло.
Трябваше
да спре, да почине, да възстанови силите си. Но не можеше да си го позволи.
Сърцето й се свиваше от болка, мускулите и се схващаха в неопредолим спазъм. Но
тя трябваше да тича. Да тича, не за да избяга, а за да бъде догонена, да тича,
не за да се скрие, а за да бъде открита, да тича, не за да се спаси, а за да се
превърне в жертва.
Сребристите
лъчи на луната трудно си провираха път между гъстите дървета, но в тънък сноп
достигаха до долу-близваха повърхността на земята, проблясваха в косите й и си
играеха с непокорните й кичури. Вече едва можеше да си поеме дъх от тежкия и
влажен въздух. Трябваше да спре, да си почине, да се успокои. Тъмнината я
обгръщаше отвсякъде, като пелена се спускаше пред очите й, не виждаше добре около
себе си. Постепенно започна да различава отделни силуети, толкова зловещи на
фона на мрачната и черна нощ. Отстрани видя огромно и стабилно дърво,
достатъчно голямо, прецени тя, за да може да се скрие, да я обгърне в тъмата и
да избегне страшната си съдба. Умореното й тяло се отпусна и опря гърба си на
ствола му. Почувства невероятно облекчение, сякаш невидима мантия я обгръща,
сякаш силна ръка я подкрепя и предпазва. Постепенно дишането й се изравни и
успокои, мускулите й се отпуснаха и сетивата й си взеха кратка почивка. Усещаше
грапавата повърхност на дървото зад гърба си, но се притисна още по-силно към
него. Искаше то да я предпази, да я обгърне, да се слее в едно с него. От
прекалено силния натиск ефирната и блуза се разкъсваше, грапавината достигаше
до меката й кожа, причиняваше й болка. Но тя се притискаше още повече към
ствола. Стоеше там притихнала и затаила дъх, в очакване опасността да премине.
Не смееше да помръдне, за да не се издаде, задържаше дъха в притихналите си
устни, заглушаваше учестените удари на сърцето си, ослушваше се напрегнато в неспокойно
очакване всичко това да свърши.
Единственият
звук, обаче, който долавяше, бе на лекия и тих ветрец, вероломно газещ през
обрулените клони, носещ студено спокойствие и разбъркващ косите й. Изглежда
всичко беше свършило-успяла е да избегне срещата си със съдбата, да я подлъже и
измами. Отпусна се и тялото й леко се
свлече надолу по стъблото, цялото треперейки от изживяния шок. Пое дълбоко
въздух-той опари с остротата си белите й дробове, и отпусна ръцете си покрай
умореното си тяло. Известно време стоя неподвижна, със затворени очи, невярваща
на късмета си. Устните й се разтеглиха в лека усмивка. Изправи се и реши да
продължи. Трябваше да намери главната пътека, а след това, като поеме по нея,
щеше да излезе на пътя. Оттам можеше да отиде навсякъде, оттам започваше нейният
свят, нейната реалност, нейният живот.
Внимателно
се отдели от дървото, което и бе дало подслон. Нощта беше толкова черна-не
различаваше почти нищо. Но малко встрани от нея забеляза пътеката. Като лъч
надежда я подканяше да се приближи и да я последва. Направи няколко крачки и
тогава го усети-леденият му дъх погали кожата по врата й и нежно облиза
крайчеца на дясното й ухо. Паниката я завладя напълно-не можеше да помръдне,
намаше къде да избяга. Докосна я. Пръстите му пробягаха по връхчетата на косата
й. Той си играеше нежно с нея, беше навил един непокорен кичур около пръста си.
Знаеше, че няма къде да отиде, затова не бързаше-бе изцяло негова. Сърцето й
биеше учестено, не можеше да си поеме дъх, очите й се примрежиха. А той
протегна ръка, прокара я по нежната й шия, продължи надолу към гърдите й...
И
това беше последният й спомен...
...Да, тя
нямаше къде да избяга!..
