понеделник, 20 август 2012 г.

Таванският прозорец


Седя притихнала на прашния перваз на прозореца-там, горе на таванското помещение, там, където топлите лъчи на слънцето първи проникват в мрачната къща. Изгревът още не е настъпил. Всичко навън е потънало в сумрак. Открояват се само покривът на съседната, по-ниска сграда, със стройния си комин, изпъчен гордо към висините. Лека сива мъгла от дим се извива от вътрешността му, плъзга се меко по наръбените му краища, навива се спираловидно и постепенно замира отвеяна от слабия вятър. Всичко е така спокойно. Тишината е толкова дълбока, че дори забързаните крачета на неуморните мравки се различават как топуркат по земята. В този полумрак нищо не обезпокоява съня на природата. Времето е спряло дори само за себе си, стелещо се по глухите улици, покриващо с умората си целия свят. Не искам да разрушавам тази природна идилия. Дори потискам дишането си, да не би с него да събудя всички. Притаявам безшумно дъх и бавно, внимателно го изпускам през ноздрите си. Сърцето ми бие учестено. Притискам дланите си към него, за да го приглуша, да го успокоя, да му вдъхна смелост. Края на дрехата ми се свлича леко надолу към пода. Чува се глухия удар на плат в дърво. Бързо я вдигам, уплашена да не съм нарушила свещеното равновесие... Не, не съм! Бавно насочвам погледа си отново към запустелите улици и виждам-виждам красотата на този миг, цялата божествена съвършеност и изящество, лъхаща от недрата на земната кора, финото устройство и пълнота на вселената. Беше толкова невероятно! От изток трепетно изгряваше слънцето-това горещо кълбо, така потребно за съществуването на природата. То бавно обагряше улиците с животворните си снопове лъчи. Нежно се провираше измежду скупчените пред него облаци и търсеше всяка пролука, за да достигне до нас, до мен. За пореден път то бе готово да изгрее на небосвода, да роди наново следващия ден в нашата история, да представи изключителното предизвикателство пак и пак.  Омагьосана от спиращия дъха момент вдигнах ръката си пред лицето, за да прикрия със сянката на дланта си моите очи-исках да виждам по-добре. Но в последния момент се отказах. Защо да прихлупвам очите си? Нима така можех да виждам по-ясно? Не, не бе нужно да го правя. Най-добре е нищо да не пречи на взора ми, за да изживея по-пълноценно усещането си за живот. Вместо това положих пръстта си на прозореца-там, където се очертаваше светлата, огнена точица. Скрих източника на светлина, но не и самата нея. Тя се процеждаше през пръста ми, галеше го нежно с топлината си, минаваше покрай него и гальовно се спираше на лицето, на кожата, на косите ми. След това бавно се насочваше към пространството зад мен, хвърляше слаби сенки по предметите в стаята, докато накрая огря всичко наоколо. Бях шастлива, изпълнена с енергия, с живот. Сърцето бурно и яростно препускаше вътре в рзвълнуваната ми гръд. Дробовете едва поемаха малки порции от задушливия прашен тавански въздух...
Току що се бе родил новият ден-изпълнен с нови обещания, с нови надежди, с нова любов и обич, може би с нови разочарования, но поне бе истински, необикновен, странен, мистериозен, безразсъден... Точно като мен!

събота, 17 март 2012 г.

Очакване

Аз чакам топлия вятър да дойде,
да сгрее с полъх замръзналата ми душа,
с меките си пръсти мъглата да разсее
и слънцето да блесне в непрогледната тъма.

Да се спусне бързо, леко да повее
да разтопи снега по твърдата земя
и потръпнало сърцето по него да лелее,
препускащо щастливо в безмерна красота.

И нека сложи устните си влажни
върху изтерзаните от студ очи,
на моето лице усмивка да разцъфне
и в косите ми уморено да се прислони.

Тогава с нежни си ръце ще го прихвана,
ще го прегърна, както никой до сега,
със свежия си росен дъх ще ме обгърне,
и на рамото ми ще положи морната глава.

Ала всичко в мрака потъва страшен
и зловещо съдбата през ъгъла дебне,
по пътя трябва да поема прашен,
но аз чакам, чакам топлия вятър да дойде.

вторник, 14 февруари 2012 г.

Бягство


Голите клони на дърветата хвърляха зловещи сенки към рохкавата почва, обсипана с безброй изсъхнали листа. Те пукаха заплашително, като предупреждение, под босите й стъпала. Навираха се между пръстите й, нараняваха нежната й кожа, капките кръв се стичаха от разтворените рани и багреха земята под нея. Но тя не усещаше болката. Адреналинът не й позволяваше да я изпита. Единственото, което знаеше, бе че трябва да тича, да тича, да тича...
Необходимо бе да не спира дори за секунда, да не се обръща назад, да не се опитва да се ослушва наоколо. Трябваше просто да продължава да тича. Вече чувстваше умората да поваля тялото й, краката й се схващаха, забавяше хода си. Гърдите й се повдигаха тежко в пристъп на кашлица, за да поеме достатъчно въздух, но вместо това се задъхваше, повдигаше й се, губеше контрол над собственото си тяло.
Трябваше да спре, да почине, да възстанови силите си. Но не можеше да си го позволи. Сърцето й се свиваше от болка, мускулите и се схващаха в неопредолим спазъм. Но тя трябваше да тича. Да тича, не за да избяга, а за да бъде догонена, да тича, не за да се скрие, а за да бъде открита, да тича, не за да се спаси, а за да се превърне в жертва.
Сребристите лъчи на луната трудно си провираха път между гъстите дървета, но в тънък сноп достигаха до долу-близваха повърхността на земята, проблясваха в косите й и си играеха с непокорните й кичури. Вече едва можеше да си поеме дъх от тежкия и влажен въздух. Трябваше да спре, да си почине, да се успокои. Тъмнината я обгръщаше отвсякъде, като пелена се спускаше пред очите й, не виждаше добре около себе си. Постепенно започна да различава отделни силуети, толкова зловещи на фона на мрачната и черна нощ. Отстрани видя огромно и стабилно дърво, достатъчно голямо, прецени тя, за да може да се скрие, да я обгърне в тъмата и да избегне страшната си съдба. Умореното й тяло се отпусна и опря гърба си на ствола му. Почувства невероятно облекчение, сякаш невидима мантия я обгръща, сякаш силна ръка я подкрепя и предпазва. Постепенно дишането й се изравни и успокои, мускулите й се отпуснаха и сетивата й си взеха кратка почивка. Усещаше грапавата повърхност на дървото зад гърба си, но се притисна още по-силно към него. Искаше то да я предпази, да я обгърне, да се слее в едно с него. От прекалено силния натиск ефирната и блуза се разкъсваше, грапавината достигаше до меката й кожа, причиняваше й болка. Но тя се притискаше още повече към ствола. Стоеше там притихнала и затаила дъх, в очакване опасността да премине. Не смееше да помръдне, за да не се издаде, задържаше дъха в притихналите си устни, заглушаваше учестените удари на сърцето си, ослушваше се напрегнато в неспокойно очакване всичко това да свърши.
Единственият звук, обаче, който долавяше, бе на лекия и тих ветрец, вероломно газещ през обрулените клони, носещ студено спокойствие и разбъркващ косите й. Изглежда всичко беше свършило-успяла е да избегне срещата си със съдбата, да я подлъже и измами. Отпусна се и тялото й леко  се свлече надолу по стъблото, цялото треперейки от изживяния шок. Пое дълбоко въздух-той опари с остротата си белите й дробове, и отпусна ръцете си покрай умореното си тяло. Известно време стоя неподвижна, със затворени очи, невярваща на късмета си. Устните й се разтеглиха в лека усмивка. Изправи се и реши да продължи. Трябваше да намери главната пътека, а след това, като поеме по нея, щеше да излезе на пътя. Оттам можеше да отиде навсякъде, оттам започваше нейният свят, нейната реалност, нейният живот.
Внимателно се отдели от дървото, което и бе дало подслон. Нощта беше толкова черна-не различаваше почти нищо. Но малко встрани от нея забеляза пътеката. Като лъч надежда я подканяше да се приближи и да я последва. Направи няколко крачки и тогава го усети-леденият му дъх погали кожата по врата й и нежно облиза крайчеца на дясното й ухо. Паниката я завладя напълно-не можеше да помръдне, намаше къде да избяга. Докосна я. Пръстите му пробягаха по връхчетата на косата й. Той си играеше нежно с нея, беше навил един непокорен кичур около пръста си. Знаеше, че няма къде да отиде, затова не бързаше-бе изцяло негова. Сърцето й биеше учестено, не можеше да си поеме дъх, очите й се примрежиха. А той протегна ръка, прокара я по нежната й шия, продължи надолу към гърдите й...
И това беше последният й спомен...
                                    ...Да, тя нямаше къде да избяга!..

понеделник, 23 януари 2012 г.

Какъв избор имаш

Когато родиш се безгрижен на тази земя,
когато за пръв път проплачеш
и засучеш мляко от влажната гръд,
когато заситен от майка си отделиш се
и заспиваш доволен,а утрото
пред някоя кофа боклук свари те...
Тогава какъв избор имаш?

Когато семейното щастие не те е оставяло,
когато винаги бил си подкрепян
и изпълнен с надежда мечтаеш.
Когато за светлото бъдеще мислиш
и велики планове кроиш,
а съдбата на контра се поставя
и си играе с теб,и всичко губиш...
Тогава какъв избор имаш?

Когато случайно насреща появи се човекът,
когато този човек разтреперва душата ти
и не можеш забрави лика му.
Когато окрилен от безмерната радост,
в слепец се превръщаш и
влюбен до полуда не виждаш,
че любовта си е тръгнала...
Тогава какъв избор имаш?

Когато появи се на този свят малка душица.
Когато очите на това твое отроче
сгряват сърцето в студената нощ.
Когато смехът му звъни покрай тебе безспир
и внезапно този смях секне,
и животът го изтръгне от ръцете ти...
Тогава какъв избор имаш?

Когато останеш напълно сама.
Когато няма кой да изтрие сълзите ти
и да успокои риданието,
когато с треперещи пръсти шкафа отвориш
и ги обвиеш около студената
стомана на пистолета...
Тогава какъв избор имаш?


петък, 20 януари 2012 г.

Спри

Спри се,
моля те,прага не прекрачвай,
не ме оставяй в непрогледна тъмнина,
че сърцето без тебе не престава да ридае
и прекършено кърви в самота.

Спри се,
моля,вратата тежка не затваряй,
недей да тръгваш,остани.
Стопли с дъха си замръзналите устни,
жадували да вкусят твоите страни.

Спри се,
спри се-не обръщай гръб,
всичко между нас нима не помниш?
Макар потънала и цялата в скръб,
ще ме излекуваш като главата си
в скута ми положиш.

Но,ето,ти си тръгваш,не успях
с топлия си поглед да те задържа.
С бързи крачки прага ще прекрачиш
и последната надежда в мен умира.

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Като буря

Спокойна нощ изящни си ръце протяга,
надига тънка шия към небето необятно.
И стеле се по него влажна,бездиханна
милувката на бриза-леко и самотно.

Безброй лъчи се спускат от сребърна луна
и галят нежно изсъхналата твърд.
Но,уви,със свойта безгранична красота
не ще помогнат,не ще я те спасят!

Ще се разцепи като пукната скала
небосвода,досега  измамно мирен.
Ще се излее дъжд с безкрайна ярост,
Ще разтвори устни и земята ще погълне гневен.

И таз повърхност цяла с него трепне,
копняла е за горещия му,палещ жар.
Проклинала е дните сиви,през които крепне
и чака безпредметно да усети плам.

Но,ето,вече първа капка слива се с нея,
като жаден пътник я почвата попива,
разтърсва из основи утробата и суха
и трайно в морното сърце прониква.

Забързан вятър брули безпощадно,
но тя щастлива е,нехае,защото
знае-на небето властва тъмнината,
но тука долу в същността е светлината!

петък, 23 септември 2011 г.

Излияние


Когато минеш покрай мене
не искам аз да се обръщам.
Да поема въздух, клепки да притворя
и да усетя как с душата си леко те обгръщам.

Да вдъхна твоя аромат на сутрешна роса,
нежно стичаща се по голото стъбло.
Да почувствам галещия лъх
на пърхащата пеперуда в твоята коса.

Да зная, че ти си там, до мойто тяло,
а пламъка в сърцето ти ще стопли мен
не ще е нужно дори да ме докосваш,
но ще попадна безнадеждно в твоя плен.

Когато минеш покрай мене,
не искам аз да се обръщам.
Едничко нещо е нужно да усетя,
че ти в мен и аз в тебе се превръщам.