Спокойна нощ изящни си ръце протяга,
надига тънка шия към небето необятно.
И стеле се по него влажна,бездиханна
милувката на бриза-леко и самотно.
Безброй лъчи се спускат от сребърна луна
и галят нежно изсъхналата твърд.
Но,уви,със свойта безгранична красота
не ще помогнат,не ще я те спасят!
Ще се разцепи като пукната скала
небосвода,досега измамно мирен.
Ще се излее дъжд с безкрайна ярост,
Ще разтвори устни и земята ще погълне гневен.
И таз повърхност цяла с него трепне,
копняла е за горещия му,палещ жар.
Проклинала е дните сиви,през които крепне
и чака безпредметно да усети плам.
Но,ето,вече първа капка слива се с нея,
като жаден пътник я почвата попива,
разтърсва из основи утробата и суха
и трайно в морното сърце прониква.
Забързан вятър брули безпощадно,
но тя щастлива е,нехае,защото
знае-на небето властва тъмнината,
но тука долу в същността е светлината!
