понеделник, 20 август 2012 г.

Таванският прозорец


Седя притихнала на прашния перваз на прозореца-там, горе на таванското помещение, там, където топлите лъчи на слънцето първи проникват в мрачната къща. Изгревът още не е настъпил. Всичко навън е потънало в сумрак. Открояват се само покривът на съседната, по-ниска сграда, със стройния си комин, изпъчен гордо към висините. Лека сива мъгла от дим се извива от вътрешността му, плъзга се меко по наръбените му краища, навива се спираловидно и постепенно замира отвеяна от слабия вятър. Всичко е така спокойно. Тишината е толкова дълбока, че дори забързаните крачета на неуморните мравки се различават как топуркат по земята. В този полумрак нищо не обезпокоява съня на природата. Времето е спряло дори само за себе си, стелещо се по глухите улици, покриващо с умората си целия свят. Не искам да разрушавам тази природна идилия. Дори потискам дишането си, да не би с него да събудя всички. Притаявам безшумно дъх и бавно, внимателно го изпускам през ноздрите си. Сърцето ми бие учестено. Притискам дланите си към него, за да го приглуша, да го успокоя, да му вдъхна смелост. Края на дрехата ми се свлича леко надолу към пода. Чува се глухия удар на плат в дърво. Бързо я вдигам, уплашена да не съм нарушила свещеното равновесие... Не, не съм! Бавно насочвам погледа си отново към запустелите улици и виждам-виждам красотата на този миг, цялата божествена съвършеност и изящество, лъхаща от недрата на земната кора, финото устройство и пълнота на вселената. Беше толкова невероятно! От изток трепетно изгряваше слънцето-това горещо кълбо, така потребно за съществуването на природата. То бавно обагряше улиците с животворните си снопове лъчи. Нежно се провираше измежду скупчените пред него облаци и търсеше всяка пролука, за да достигне до нас, до мен. За пореден път то бе готово да изгрее на небосвода, да роди наново следващия ден в нашата история, да представи изключителното предизвикателство пак и пак.  Омагьосана от спиращия дъха момент вдигнах ръката си пред лицето, за да прикрия със сянката на дланта си моите очи-исках да виждам по-добре. Но в последния момент се отказах. Защо да прихлупвам очите си? Нима така можех да виждам по-ясно? Не, не бе нужно да го правя. Най-добре е нищо да не пречи на взора ми, за да изживея по-пълноценно усещането си за живот. Вместо това положих пръстта си на прозореца-там, където се очертаваше светлата, огнена точица. Скрих източника на светлина, но не и самата нея. Тя се процеждаше през пръста ми, галеше го нежно с топлината си, минаваше покрай него и гальовно се спираше на лицето, на кожата, на косите ми. След това бавно се насочваше към пространството зад мен, хвърляше слаби сенки по предметите в стаята, докато накрая огря всичко наоколо. Бях шастлива, изпълнена с енергия, с живот. Сърцето бурно и яростно препускаше вътре в рзвълнуваната ми гръд. Дробовете едва поемаха малки порции от задушливия прашен тавански въздух...
Току що се бе родил новият ден-изпълнен с нови обещания, с нови надежди, с нова любов и обич, може би с нови разочарования, но поне бе истински, необикновен, странен, мистериозен, безразсъден... Точно като мен!