Бягство

Голите клони на дърветата хвърляха зловещи сенки към рохкавата почва, обсипана с безброй изсъхнали листа. Те пукаха заплашително, като предупреждение, под босите й стъпала. Навираха се между пръстите й, нараняваха нежната й кожа, капките кръв се стичаха от разтворените рани и багреха земята под нея. Но тя не усещаше болката. Адреналинът не й позволяваше да я изпита. Единственото, което знаеше, бе че трябва да тича, да тича, да тича...

Необходимо бе да не спира дори за секунда, да не се обръща назад, да не се опитва да се ослушва наоколо. Трябваше просто да продължава да тича. Вече чувстваше умората да поваля тялото й, краката й се схващаха, забавяше хода си. Гърдите й се повдигаха тежко в пристъп на кашлица, за да поеме достатъчно въздух, но вместо това се задъхваше, повдигаше й се, губеше контрол над собственото си тяло.

Трябваше да спре, да почине, да възстанови силите си. Но не можеше да си го позволи. Сърцето й се свиваше от болка, мускулите и се схващаха в неопредолим спазъм. Но тя трябваше да тича. Да тича, не за да избяга, а за да бъде догонена, да тича, не за да се скрие, а за да бъде открита, да тича, не за да се спаси, а за да се превърне в жертва.

Сребристите лъчи на луната трудно си провираха път между гъстите дървета, но в тънък сноп достигаха до долу-близваха повърхността на земята, проблясваха в косите й и си играеха с непокорните й кичури. Вече едва можеше да си поеме дъх от тежкия и влажен въздух. Трябваше да спре, да си почине, да се успокои. Тъмнината я обгръщаше отвсякъде, като пелена се спускаше пред очите й, не виждаше добре около себе си. Постепенно започна да различава отделни силуети, толкова зловещи на фона на мрачната и черна нощ. Отстрани видя огромно и стабилно дърво, достатъчно голямо, прецени тя, за да може да се скрие, да я обгърне в тъмата и да избегне страшната си съдба. Умореното й тяло се отпусна и опря гърба си на ствола му. Почувства невероятно облекчение, сякаш невидима мантия я обгръща, сякаш силна ръка я подкрепя и предпазва. Постепенно дишането й се изравни и успокои, мускулите й се отпуснаха и сетивата й си взеха кратка почивка. Усещаше грапавата повърхност на дървото зад гърба си, но се притисна още по-силно към него. Искаше то да я предпази, да я обгърне, да се слее в едно с него. От прекалено силния натиск ефирната и блуза се разкъсваше, грапавината достигаше до меката й кожа, причиняваше й болка. Но тя се притискаше още повече към ствола. Стоеше там притихнала и затаила дъх, в очакване опасността да премине. Не смееше да помръдне, за да не се издаде, задържаше дъха в притихналите си устни, заглушаваше учестените удари на сърцето си, ослушваше се напрегнато в неспокойно очакване всичко това да свърши.

Единственият звук, обаче, който долавяше, бе на лекия и тих ветрец, вероломно газещ през обрулените клони, носещ студено спокойствие и разбъркващ косите й. Изглежда всичко беше свършило-успяла е да избегне срещата си със съдбата, да я подлъже и измами. Отпусна се и тялото й леко  се свлече надолу по стъблото, цялото треперейки от изживяния шок. Пое дълбоко въздух-той опари с остротата си белите й дробове, и отпусна ръцете си покрай умореното си тяло. Известно време стоя неподвижна, със затворени очи, невярваща на късмета си. Устните й се разтеглиха в лека усмивка. Изправи се и реши да продължи. Трябваше да намери главната пътека, а след това, като поеме по нея, щеше да излезе на пътя. Оттам можеше да отиде навсякъде, оттам започваше нейният свят, нейната реалност, нейният живот.

Внимателно се отдели от дървото, което и бе дало подслон. Нощта беше толкова черна-не различаваше почти нищо. Но малко встрани от нея забеляза пътеката. Като лъч надежда я подканяше да се приближи и да я последва. Направи няколко крачки и тогава го усети-леденият му дъх погали кожата по врата й и нежно облиза крайчеца на дясното й ухо. Паниката я завладя напълно-не можеше да помръдне, намаше къде да избяга. Докосна я. Пръстите му пробягаха по връхчетата на косата й. Той си играеше нежно с нея, беше навил един непокорен кичур около пръста си. Знаеше, че няма къде да отиде, затова не бързаше-бе изцяло негова. Сърцето й биеше учестено, не можеше да си поеме дъх, очите й се примрежиха. А той протегна ръка, прокара я по нежната й шия, продължи надолу към гърдите й...

И това беше последният й спомен...

                                    ...Да, тя нямаше къде да избяга!..

Какъв избор имаш

Когато родиш се безгрижен на тази земя,
когато за пръв път проплачеш
и засучеш мляко от влажната гръд,
когато заситен от майка си отделиш се
и заспиваш доволен,а утрото
пред някоя кофа боклук свари те...
Тогава какъв избор имаш?

Когато семейното щастие не те е оставяло,
когато винаги бил си подкрепян
и изпълнен с надежда мечтаеш.
Когато за светлото бъдеще мислиш
и велики планове кроиш,
а съдбата на контра се поставя
и си играе с теб,и всичко губиш...
Тогава какъв избор имаш?

Когато случайно насреща появи се човекът,
когато този човек разтреперва душата ти
и не можеш забрави лика му.
Когато окрилен от безмерната радост,
в слепец се превръщаш и
влюбен до полуда не виждаш,
че любовта си е тръгнала...
Тогава какъв избор имаш?

Когато появи се на този свят малка душица.
Когато очите на това твое отроче
сгряват сърцето в студената нощ.
Когато смехът му звъни покрай тебе безспир
и внезапно този смях секне,
и животът го изтръгне от ръцете ти...
Тогава какъв избор имаш?

Когато останеш напълно сама.
Когато няма кой да изтрие сълзите ти
и да успокои риданието,
когато с треперещи пръсти шкафа отвориш
и ги обвиеш около студената
стомана на пистолета...
Тогава какъв избор имаш?

Спри

Спри се,

моля те,прага не прекрачвай,

не ме оставяй в непрогледна тъмнина,

че сърцето без тебе не престава да ридае

и прекършено кърви в самота.

Спри се,

моля,вратата тежка не затваряй,

недей да тръгваш,остани.

Стопли с дъха си замръзналите устни,

жадували да вкусят твоите страни.

Спри се,

спри се-не обръщай гръб,

всичко между нас нима не помниш?

Макар потънала и цялата в скръб,

ще ме излекуваш като главата си

в скута ми положиш.

Но,ето,ти си тръгваш,не успях

с топлия си поглед да те задържа.

С бързи крачки прага ще прекрачиш

и последната надежда в мен умира.

Като буря

Спокойна нощ изящни си ръце протяга,

надига тънка шия към небето необятно.

И стеле се по него влажна,бездиханна

милувката на бриза-леко и самотно.

Безброй лъчи се спускат от сребърна луна

и галят нежно изсъхналата твърд.

Но,уви,със свойта безгранична красота

не ще помогнат,не ще я те спасят!

Ще се разцепи като пукната скала

небосвода,досега  измамно мирен.

Ще се излее дъжд с безкрайна ярост,

Ще разтвори устни и земята ще погълне гневен.

И таз повърхност цяла с него трепне,

копняла е за горещия му,палещ жар.

Проклинала е дните сиви,през които крепне

и чака безпредметно да усети плам.

Но,ето,вече първа капка слива се с нея,

като жаден пътник я почвата попива,

разтърсва из основи утробата и суха

и трайно в морното сърце прониква.

Забързан вятър брули безпощадно,

но тя щастлива е,нехае,защото

знае-на небето властва тъмнината,

но тука долу в същността е светлината!

Излияние

Когато минеш покрай мене

не искам аз да се обръщам.

Да поема въздух, клепки да притворя

и да усетя как с душата си леко те обгръщам.

Да вдъхна твоя аромат на сутрешна роса,

нежно стичаща се по голото стъбло.

Да почувствам галещия лъх

на пърхащата пеперуда в твоята коса.

Да зная, че ти си там, до мойто тяло,

а пламъка в сърцето ти ще стопли мен

не ще е нужно дори да ме докосваш,

но ще попадна безнадеждно в твоя плен.

Когато минеш покрай мене,

не искам аз да се обръщам.

Едничко нещо е нужно да усетя,

че ти в мен и аз в тебе се превръщам.

Изход винаги има

Ръмженето на двигателя постепенно замря. Гумите спряха да се въртят, но поради разпръснатия наоколо пясък колата поднесе и продължи хода си няколко метра. Развихрилият се облак прах стремително се извиси нагоре,замъти въздушното пространство и бавно се слегна по земята.Тишина... Покой...Никакво раздвижване... Най-накрая вратата на колата се отвори. Навън се подаде едно стъпало, после второ тежко стъпна на голата, прашлясала скала. Краката се завлачиха,оплитайки се един в друг, движеха се бавно,тежко,без желание... Две очи се огледаха наоколо. Нищо не се виждаше... Единственото,което различаваха бе мъглата,стелеща се по ръба на скалата. А след този ръб...беше бъдещето! Краката продължаваха безумния си ход-една стъпка,после втора,трета...Приближаваха целта си! Четири метра...Стъпка...Стъпка...Три метра...Нямаше вече какво да губи...Стъпка...Загуби работата си... Стъпка...Уволниха го без причина...Стъпка...Захвърлиха го като непотребна вещ...Два метра...Прахоса спестяванията си...Стъпка...Един метър...Стъпка...На ръба...Колебание...Загуби семейството си! Жена си, дъщеря си!Отидоха при друг мъж - по-способен, по-отговорен (Дали?).Тръгнаха си,заради неговата нескопосаност,заради неговия егоизъм, заради неспособността да даде обичта си...Заради неговата глупост!НЕ! За него нямаше вече място на този свят! Малка крачка!И вече беше в бъдещето! Усещаше порива на вятъра,бушуващ под падащото му тяло.Усещаше студената прегръдка,която го понесе в един друг различен свят. Свят изпълнен с най-различни цветове – цветовете на светлината, цветовете на мрака, смесицата между тях...Червено! Как не се бе замислял по-рано! Червено!Червено! Кръв! Да кръв!Същото червено като кръвта, стичаща се от ушенцето на неговата дъщеричка! Защо не се замисли по-рано! Беше я питал какво и има на ушето,бе я питал дали майка и не я е била. Но тя жално беше отговорила: „-Не не е мама! Мама не ме бие,тате...”! И бе замълчала... Тогава не обърна внимание на жалния и поглед, на недоизречените и думи... Но сега знаеше! Не е била майка и! Не! Онзи мръсник и е посегнал!

-Ще го убия! Ще го накарам да си плати за всичко! Тъпкано ще му го върна! Ще го убия! Ще го убия! Ще го убия!!!

Но единственото,което правеше в момента бе да убие себе си...Страшната истина го влетя, докато стремително приближаваше скалистия бряг. Когато осъзна,че винаги има за какво да се живее, за него нямаше вече бъдеще...И докато умореното му тяло се сливаше с коравата и негостоприемна земя, мислите му бяха насочени само и единствено към неговата дъщеричка и към малката струйка кръв,стичаща се от ухото и.

Нашият свят

О, свят подъл и коварен,

о, мащехо-държава!

Народът ти като от слана попарен

тъне нейде в забрава.

О, вселено, чужда, негостоприемна

къде отиде вярата в честността,

чиято ни е тъй потребна,

но замени се днес с подлостта.

Чие творение е днес земята-

дали на ангели добри, небесни,

или черни служители на сатаната,

желаещи да секнат веселите песни?

Къде залута се надеждата-

сигур скрила се е в дупка миша.

Но със силата-крепежната,

Човек отново пак ще диша...