Ръмженето на двигателя постепенно замря. Гумите спряха да се въртят, но поради разпръснатия наоколо пясък колата поднесе и продължи хода си няколко метра. Развихрилият се облак прах стремително се извиси нагоре,замъти въздушното пространство и бавно се слегна по земята.Тишина... Покой...Никакво раздвижване... Най-накрая вратата на колата се отвори. Навън се подаде едно стъпало, после второ тежко стъпна на голата, прашлясала скала. Краката се завлачиха,оплитайки се един в друг, движеха се бавно,тежко,без желание... Две очи се огледаха наоколо. Нищо не се виждаше... Единственото,което различаваха бе мъглата,стелеща се по ръба на скалата. А след този ръб...беше бъдещето! Краката продължаваха безумния си ход-една стъпка,после втора,трета...Приближаваха целта си! Четири метра...Стъпка...Стъпка...Три метра...Нямаше вече какво да губи...Стъпка...Загуби работата си... Стъпка...Уволниха го без причина...Стъпка...Захвърлиха го като непотребна вещ...Два метра...Прахоса спестяванията си...Стъпка...Един метър...Стъпка...На ръба...Колебание...Загуби семейството си! Жена си, дъщеря си!Отидоха при друг мъж - по-способен, по-отговорен (Дали?).Тръгнаха си,заради неговата нескопосаност,заради неговия егоизъм, заради неспособността да даде обичта си...Заради неговата глупост!НЕ! За него нямаше вече място на този свят! Малка крачка!И вече беше в бъдещето! Усещаше порива на вятъра,бушуващ под падащото му тяло.Усещаше студената прегръдка,която го понесе в един друг различен свят. Свят изпълнен с най-различни цветове – цветовете на светлината, цветовете на мрака, смесицата между тях...Червено! Как не се бе замислял по-рано! Червено!Червено! Кръв! Да кръв!Същото червено като кръвта, стичаща се от ушенцето на неговата дъщеричка! Защо не се замисли по-рано! Беше я питал какво и има на ушето,бе я питал дали майка и не я е била. Но тя жално беше отговорила: „-Не не е мама! Мама не ме бие,тате...”! И бе замълчала... Тогава не обърна внимание на жалния и поглед, на недоизречените и думи... Но сега знаеше! Не е била майка и! Не! Онзи мръсник и е посегнал!
-Ще го убия! Ще го накарам да си плати за всичко! Тъпкано ще му го върна! Ще го убия! Ще го убия! Ще го убия!!!
Но единственото,което правеше в момента бе да убие себе си...Страшната истина го влетя, докато стремително приближаваше скалистия бряг. Когато осъзна,че винаги има за какво да се живее, за него нямаше вече бъдеще...И докато умореното му тяло се сливаше с коравата и негостоприемна земя, мислите му бяха насочени само и единствено към неговата дъщеричка и към малката струйка кръв,стичаща се от ухото и.
